НАЙ-МАЛКОТО, КОЕТО ЩЕ ПОВДИГНЕ СВЕТА

Най-малкото добро не е нещо статично, то е динамично. Най-малкото добро е почти без никаква тежест. Всичко съдържа в себе си, не тежи, носи се лесно. Най-голямото добро няма да може да го носите.

*

Малкото добро, това е първият плод на любовта. Когато човек приеме малкото добро, в него ще проблесне този, който никога не го е виждал. Аз вземам тия думи от Писанието, дето казва: „Да се новороди човек“. Да се роди човек от Бога. Казва: „Роденият от Бога, грях не прави, не се заблуждава.“ 

Сега хората по някой път ги е страх да не би Господ да ги завладее. Че какво ще придобие Господ, ние какво ще му дадем? Ние сме излезли от Него, страх ни е да не би Той да ни завладее. Чудна философия. Казваме, че ще изгубим своята индивидуалност. От Бога излязъл, пък го е страх да влезе в Господа вътре, ще се изгуби. От Господа излязъл, не се изгубил, сега като влезе в Господа, го е страх, че ще се изгуби някъде. То е все едно да влезе човек между умните хора и да го е страх, че ще подивее.

*

По някой път се чудя на онази голяма неблагодарност, която хората имат. Той гледа светлината и е неблагодарен. Гледа света и е неблагодарен. Иска големи работи. Хубаво, ако Господ би ни направил такива големи прозорци, очи като прозорците, сега очите са малки, но чудното е, че през тия малките очи виждаш по-добре, отколкото с един голям прозорец. Ако имахте такова едно голямо око, знаете ли колко ще тежи то. 

Затова любовта е малкото в света, Бог се занимава с малките работи. 

Ако искаш да познаеш хората, ще се занимаваш с големи работи. Хората другояче не можеш да ги познаеш. За да се запознаеш с хората, с големи работи трябва да се занимаваш. За да се запознаеш с Бога, малкото добро трябва. 

Върху туй е говорено: „Да намерим Бога чрез малкото добро.“ Ако искаме да намерим хората, чрез голямото добро. Ако някой от вас желае голямото добро, вие няма да познаете Бога, но хората. Големите работи са създадени за хората. 

Бог създал малките работи за себе си, пък големите работи създал за хората. Но вижте какъв е законът: Големите работи не могат да станат по-големи. Големите работи може само да се смалят; малките работи може да се увеличат само. Малките работи по-малки не могат да станат. Малкото има свойството да се увеличава, голямото има свойството да се смалява. 

Хората, които търсят големите работи, мислят, че големи ще станат. Добрият не може да стане по-добър, той трябва да се смалява вече. Който намери малкото в този Божествен път на нещата, всички неща се увеличават. То е разграничено. Трябва да знаете, че големите работи са смаляват, малките работи се увеличават. Динамически законът е верен. Радвайте се на малката любов.

*

Малката любов, но голямата разумност! Малко да е човек разумен, е друго. Казвам: Противоречието седи в методите. Два пътя има: единият – широк път, другият – тесен път. Единият път е на малките постижения, другият е на големите постижения. В истинския живот трябва да се започне от малките постижения. То е естественият път. Децата не се раждат много големи, малки се раждат. Едно дете в утробата на майката с микроскоп първоначално трябва да го видите, като влезе в майката. Малко е то. После, след като седи девет месеца, майката го храни и то едва излиза от майка си и тежи 3–4 килограма.

*

Всичките нещастия се дължат на отсъствието на малкото добро, на малката любов. ...Всичките нещастия се дължат на това. В новия живот, туй трябва да се опита. Да опитаме реалното! Да благодарим на Бога, като видим, че слънцето изгрява, да благодарим на Бога, че то ни удостоява със светлина. Виждаме едно дърво, да благодарим на Бога за плода, който ни дава. Идем при един извор, ще благодарим на извора.

*

Най-хубавото в света е малкото добро. Малката любов, която трябва да проявим. Малко нещо се изисква от всинца ни. Да бъдем благодарни – каквато и работа да вършим, каквото и положение да заемаме. Във всичко да се стремим да бъдем благодарни в дадения момент. Не постоянно, не същото състояние да го държим с дни, но в даден случай да бъдеш благодарен за всичко онова, което провидението ти дава.

*

Най-малкото трябва да се вземе, да се приложи. 

Запример, между вас има много недоразумения, които трябва да се изправят. Недоразумения има между ума и сърцето. Недоразумения има и между вас. Всичките тия недоразумения трябва да се примирят. Трябва да се примирят и противоречията.  

Да кажем, някой от вас е недоволен от себе си. Като се погледнеш, остарял си, трябва да се възрадваш, че си остарял. Разболял си се. Да се зарадваш, че си се разболял. Направил си някаква погрешка, да се зарадваш, че си направил погрешка. Направил си добро, пак се зарадвай. Каквото и да направиш, радвай се на всичко. Ще имаш две разбирания за нещата. Много мъчна работа е тъй да се радваш, да те оберат, пак да се радваш.

*

Казвам: Туй, което ни освобождава, то е любовта. Защо? – Законът на малкото добро, на малката любов, ако хората я възприемат, то е едно благо. Човек, който обича, той ще бъде на разположение на всичките хора. Хората няма да се изнудват едни други. 

Ако да кажем едно общество – ако би живяло с малката любов – всички така да служат на Господа и Господ да е господар, а ние само да сме слуги, какво противоречие ще има? Всичко ще бъде на ред. Сега злото е там, че всички сме господари, а Господ е слуга. 

Ако Господ стане господар и ние всички станем слуги, всичко ще тръгне на ред. Той е направил света и в него всичко е наред. Ние като слуги ще се научим как да слугуваме. От сега нататък и млади и стари трябва да се учите да слугувате. И там, дето казва Писанието, не само на онези, които вие обичате, защото нашата обич на земята е голямата обич. 

Туй дето наричат „да обичаш враговете си“, то не е малката обич. Имаш някой враг, и него да обичаш. Казва Писанието: „Ако обичате тези, които те обичат“, какво правите повече? Ако обичате онези, които, не ви обичат, та и в туй отношение сега е подвигът. Всичките онези, които искат да разбират живота, имат Божието благословение.

*

Няма по-хубаво нещо в света, човек да е доволен от малките работи, които върши. Няма по-хубаво нещо. Дойде ти една мисъл, която никой не вижда, тя ти носи толкоз радост, че ако ти би имал всичкото богатство, такава радост не би ти произвело. 

Казвам: Малките чувства, малките мисли и постъпки по някой път, произвеждат много по-голяма радост, отколкото, ако бяха ни дали наследство цялата земя. Заблуждение е, когато ние искаме да сме големи, да завладеем цялата вечност, пък всичко е на наше разположение. 

Всичко туй на земята е предметно учение, цялата физическа вселена е предметно учение. Ти в света можеш да се учиш, разходки да правиш по цялата земя и след като обиколиш, ще се върнеш, ще пишеш една теза и ще напишеш своите пътешествия, ще опишеш една своя добродетел, къде си ходил, какво си видял, какви същества Бог е създал, какви приключения си имал по пътя. Мъчнотии има навсякъде. Каква е била температурата на разните звезди. Какъв е животът на месечината, навсякъде. 

Та казвам: Малката добродетел, малката любов са основа, върху която трябва да се съгради бъдещето. Познание на Бога, когото човек познава. По кой начин ще познаем Бога? Да допуснем, че Бог ти даде богатство. Дойдат в мене мисли: раздай всичко, да го раздам, Бог ми е дал знание, след туй казва – иди при простите деца. Майките са, които раждат невежите деца, майката свършила два факултета, роди едно невежо дете. Туй малкото дете с години го учи. Ние имаме този път, ние сами се отказваме. 

Малките работи са, които ще ни повдигнат в света. Туй трябва да бъде като основа, няма да бъде другото. Както света върви, ще оставим света да си върви. Нямам нищо против големите работи, те са човешки. Малките работи са Божествени.  

Следователно, досега изучаваме човешкия свят. Отсега нататък ще изучаваме Божествения свят, той седи в любовта, която засяга най-доволните същества и урежда живота на тези, на които никой не е уредил живота. Малкото добро, малката любов уреждат живота на онези, за които никой не се е грижил досега.

Следователно, пътят за постижението, новият път е Божественият свят, тъй го наричат. Ако не станете като малките деца, вие не можете да влезете в Царството Божие. Малките разумни деца, които да оценяват малкото добро и малката микроскопическа любов, която спасява света.

из Малката любов, Утринни Слова, 23.02.1941 г., София

САМОВЪЗПИТАНИЕ И СМИРЕНИЕ

Какво трябва да бъде ученикът? – Извор, който постоянно блика. Той трябва да разбира отношенията между неговата душа и различните роли, които трябва да играе. Например, какво е отношението на човешката душа към пълната каса с богатство и знание, към нагорещената пещ, към фурната, към зеленчуковата градина и т.н.? Като разглежда и изучава тези отношения, човек трябва да се самовъзпитава, а не да се дресира, както дресират котките и кучетата.

*

Пророк Исаия казва, че Божиите мисли не приличат на човешките. С други думи казано: Идейният живот не прилича на обикновения. Противоречията на хората се дължат, именно, на това, че искат да влязат в идейния живот с обикновените си разбирания. Някой мисли, че може да влезе в идейния свят със своите стари навици и разбирания. Това е невъзможно. Новите времена изискват нови разбирания.

*

Представете си, че ви дадат следната задача: да извадите една част от цялото, или цялото от неговите части, без да нарушите целокупността на цялото. Можете ли да решите тази задача? – Не можете. Ако извадите една част от цялото, непременно ще нарушите целостта му; да извадите цялото от частите му, и това е невъзможно. Цялото може да се дели на своите части, но то вече не е цяло. 

На същото основание, казваме: Като цяло, човек е неделим. Не можете да извадите от него една част и той да остане цял. Какъв човек е този, от когото сте извадили доброто? Но и доброто, като част от човека, само̀ не съществува. Доброто, като абстрактна величина, не съществува. Затова казваме, че има голяма разлика между проявеното и непроявеното добро. 

За да схванете тази разлика, мислете върху житото, брашното и хляба. Житото се мели и се превръща в брашно. Те се различават по обем, но не по качество и по състав. Житото заема по-малък обем от брашното. Като се смеси с вода, брашното отново намалява обема си и се превръща в тесто, което се пече и става на хляб. Тук имаме два процеса: на разширяване – смилане на житото в брашно, и смаляване – превръщане на брашното в хляб.

*

Възприемайте идеите направо от идейния свят, в първичното им състояние, а не във видоизмененията им. Идеите само се посаждат, но нито се мелят, нито на хляб се правят. Ако няма условия веднага да ги посеете, тогава имате право да ги смелите на брашно, да ги омесите и да направите хляб, от който да се ползват окръжаващите. Не прекарвате ли идеите си през тези процеси, те ще се развалят и ще губят своя смисъл. Дойдат ли добри условия за сеене, веднага ще ги посеете. Така постъпва добрият и богатият човек.

Сега аз изнасям тези процеси за способните и талантливи ученици, за да извлекат от тях някакъв метод за самовъзпитание. 

...Човек трябва да бъде в съгласие с Божественото. Между човешките и Божествените мисли трябва да има пълно съгласие. Когато казваме, че в живота всичко е постижимо, разбираме, че между човешкото и духовното, между духовното и Божественото съществува известно отношение, известен паралел. 

Дойдем ли до непостижими неща, това показва, че паралелът е нарушен, т.е. между човешкото и Божественото е настанала някаква дисхармония. Някой има амбиция да стане учен човек и мисли, че това е Божествено качество. Амбицията е подтик в човека да постигне нещо, но не е резултат на Божествения паралел, който включва основните правила на живота. Само смиреният човек спазва тези правила. 

В духовния свят смирението е мярка, която определя разстоянието между успоредните линии. Смирението е качество, но същевременно е мярка за определяне разстоянието между успоредните линии. От това разстояние зависи хармонията, която съществува между мислите, чувствата и постъпките на човека. Между мислите на смирения и Божествените мисли има известен паралел, благодарение на което смиреният се ползва от знанията на Бога естествено, без никакви усилия.

*

Гората и планината дават едни блага, а полето и долината – други. Те взаимно се допълват. Който не разбира предназначението си в живота, той е недоволен от всичко. Дърварят, например, всеки ден сече дърва в гората, товари ги на магарето си и слиза в града да ги продава. Като се отегчи от работата си, той става недоволен, не знае как да излезе от положението си. Щом се отегчиш в гората и в планината, слез в долината; като се отегчиш от долината, възлез пак на планината. 

Важно е и при едните, и при другите условия човек да намери нещо красиво и възвишено. Красивият и възвишен живот ще намерите на слънцето. Стремете се към слънцето, за да не се отегчавате от условията на земята. Слънцето представя човешката глава, а земята – неговият стомах. Като се отегчите от земята, т.е. от живота на стомаха си, качете се в главата си и започнете да мислите. Там е вашето слънце, от там иде вашата радост и вашето веселие. Следователно, когато сте радостни и доволни, вие сте на слънцето; когато сте скръбни и недоволни, вие сте на земята. От вас зависи да бъдете радостни и доволни. Качвайте се на слънцето, да придобивате живот и енергия, да се справяте с мъчнотиите и страданията си. 

Ще кажете, че условията на сегашния ви живот са тежки. Знайте, че сегашният живот е само част от целокупния, а частите не представят правила. Общият, целокупният живот включва правилата, а частите му представят методи, чрез които човек може да прилага своето богатство, знание и доброта при дадени условия.

Каквото и да се случва в живота на ученика, от него се иска смирение. Смирението не е външно качество, но вътрешно. То е мярка, която определя разстоянието между успоредните линии. Смирението е мярка, която определя правилните отношения между човешките и Божествените отношения. Следователно, докато не се смири, човек не може да има правилни отношения към Първата Причина на нещата.  

Казано е в Писанието: „Бог към смирените благоволи, а на горделивите се противи“. – Докато човек върви успоредно с Божествения свят, смирението има смисъл. Щом се наруши паралела на неговия живот, смирението губи своя смисъл. Който не разбира дълбокия смисъл на смирението, не иска да бъде смирен. Защо? – Той мисли, че като смирен, трябва да се подчинява на всички и кой как мине край него, ще го тъпче. Това е неразбиране на живота. Всъщност, истински смиреният е брониран, никой не може да го тъпче.

*

Старото трябва да отстъпи, да направи път на новото. 

из Смирението, МОК, 27.04.1928 г., София